Първата ми мисъл за нея е, че беше мъжка жена. Нямам предвид физически, а като твърдост на характера. В следващите редове ще стане ясно какво ми дава основание за такава квалификация. Баба произлиза от семейство на военачалник. Какъв чин и положение е имал баща й пак съм пропуснал да проуча. Какъвто и да е бил,то е било до момента,когато турското правителство предприема чистка в армията и унищожаване на арменското население. Така или иначе преди това да се случи баба е успяла да получи добро образование. Помня,че имаше книги на арменски език и четеше. Питам се дали ги беше донесла от Турция(ако е така-това означава много)или се беше сдобила с тях в България!Дядо печелеше парите,но баба решаваше за какво и колко да се харчат. Успяваше да спестява по малко и когато баща ми закупи къщата в Айтос ,в коя-то съм отраснал,баба и дядо са дали 50000лв.на заем. Не зная колко пари са били за онова време,но това се знаеше и помнеше в семейството. Къщата бе закупена през 1946г., а баща ми се спомина на 25.03.1956г. и дали успя да си изплати дълга-не зная. Баба понякога ни идваше на гости(вероятно в случаите когато сме имали нужда от подкрепата и). Терена на къщата ни беше на две нива. Горния двор беше неравен и каменист. Баща ми беше доставил каменни плочи с намерение да ги нареди и изравни двора. Дали поради заетост или вече се беше разболял,но плочите си стояха и неравностите също. Тогава баба се запретна и въоръжена с чук и длето нареди плочите така,че майсторите,които нареждат тротоарите биха и завидели. По времето когато брат ми е бил малък и са го изпращали на гости в Пловдив,той се изплъзвал от контрола на баба и отивал да гази в р. Марица(беше на 100м. от дома).Много скоро след това баба разбира,взема една пръчка, запрята роклята и влиза в реката да завърне немирника. По време но 2-та световна война(1939-1945г.)за неизвестно време баща ми работи в Пловдив на фурната на улица. „Антим1-ви“.Мобилизират го в трудови войски едновременно с вуйчо. Фурната остава без майстор,а семейството без източник за препитание. Тогава баба намира за временно работник и под нейно ръководство фурната функционира до завръщането на баща ми. Мисля баба беше умът и съвестта в семейството. Тогава нямаше днешните удобства-нямаше баня,тоалетната беше обща в двора,нямаше топла вода,веднъж седмично се ходеше на обществена баня. През останалото време всеки съобразно навиците и културата си отдаваше дължимото на хигиената. Вечер преди лягане се измиваха краката в леген. Ако по някаква слука дядо пропуснеше,то баба го подсещаше много деликатно: ма Хагоп, да беше си измил краката,че иначе ако зеле посееш,праз ще поникне!.На арменски,при това с диалект от Малкара звучеше много колоритно и предизвикваше смях. Такива бяха баба и дядо. Баба се спомина през 1958г. Тогава бях във военното училище. За да не ме тревожат ми казаха 6 месеца по-късно,когато ми предстоеше първата курсантска отпуска. Погребана е там където и дядо.
Когато се установяват в Пловдив,майка ми е на възраст да тръгне на училище. Така и правят но учи само 5 години. На дядо му е невъзможно да издържа 5- членно семейство. Ето защо майка ми тръгва заедно с по-голямата си сестра на работа в тютюневите складове. Не мога да си представя как и какво са работили тези малки деца. Но колкото за дребни стотинки,колкото за едната прехрана са работили. От там нататък пари за дрехи,за квартира(дядо и баба до края на дните си не можаха да се сдобият със собствено жилище),за отопление и други. Все пак са били ,,облагодетелствани“,защото не им се е налагало да плащат за телефон, телевизия и Интернет, а също и електроенергия. Наистина помня,че нашият дом в Айтос се електрифицира някъде около 50-те години на 20-ти век. До тогава за осветление ни служеше газена лампа.
До омъжването си майка ми работи на тютюневите складове.
Не мога да не отдам дължимото и да не спомена по-голямата сестра на майка ми-Веркин(родена 1912г.)и вуйчо Алексан (роден 1919г.). Леля Веркин беше една много нещастна жена. Кой знае как и защо се беше сдобила с едно(може би силно казано)психическо заболяване,което се изразяваше в следното:по цял ден миеше нещо и всичко. В днешно време може би един психотерапевт би й помогнал!Омъжва се в Бургас,ражда две деца – момче и момиче и буквално я изгонват от съпружеския дом,като задържат децата. Като в индийските филми,които сега вървят по телевизията. Момчето вече ученик в гимназията умира от слънчев удар,а момичето с възбрана от близките на баща си не може дори да види майка си. Помня(трябва да съм бил на 10-12г.)леля Веркин някак разбрала, че дъщеря й ще пътува от Бургас през Пловдив за някъде,но не знаеше точно с кой влак Милата три дни и нощи посрещаше всички пристигащи от Бургас влакове с надеждата да я види,а аз я придружавах. Горката се спомина в началото на 60-те години на 20-ти век.
