РОДИТЕЛИТЕ НА МАЙКА МИ

РОДИТЕЛИТЕ НА МАЙКА МИ ХАГОП и ЕРАНУИ не ми  е известно къде са родени.Поне е известно къде са изживяли втората половина от живота си и къде са погребани- в Пловдив. Това което още е известно е,че родът на майка ми,а може би и цялата група бежанци от Малкара се е установила в Пловдив. Възможно е българските власти тогава да са управлявали потоците от пристигащи бежанци,защото 20000 души никак не са малко за България излязла няколко години преди това от 1-та световна война с национална катастрофа. Но изглежда тогава нагласата и отношението на българското общество  към нещастието и неволята на мигрантите е било съвършено различно от днешното (днес 3млн.бежанци от Сирия, Ирак, Авганистан и др. се насочват към турско-българската граница за да потърсят убежище в Европа) Tук му е мястото да отбележа и да благодаря от сърце на всички българи живяли преди две поколения и на тези живеещи сега, че намериха място в сърцата си, в земите и градовете си, в домовете и институциите си и ни приютиха като свои братя и сестри.
ДЯДО ХАГОП беше усвоил обущарската професия в Турция. Чувал съм да се говори,че е бил мобилизиран в турската армия в качеството си на обущар почти през цялото  времетраене на двете Балкански войни/1912-1913г./и 1-та световна война/1914-1918г./, така че, когато го демобилизират, заварва майка ми на 5 годишна възраст. Помня дядо си -беше по-скоро дребен на ръст, несловоохотлив, сериозен и с достойнство.
И сега го виж- дам седнал в малката си обущарска работилница, която беше 1 метър под нивото на улицата. Пристигайки от Айтос в Пловдив на гости на баба и дядо бързах да оставя багажа си у дома и тичешком отивах до работилницата,която беше на около 200м. Дядо винаги с чук в дясната ръка и обувка в лявата ме поглеждаше над очилата и питаше: „ защо си дошъл бре?“ Не влагаше никакво лошо чувство в това беше като поздрав, но респектираше. В следващите дни отивах в работилницата да постоя при него. Не завързваше никакъв разговор,но това не ми пречеше.Можех да стоя час-два в мълчание,да вдишвам миризмата на обущарско лепило и миризмата на много дъхавите карамфили, които лично отглеждаше и полагаше много грижи.Гледах как с ръцете си шие, кове, лепи обувките и ми беше хубаво. В четвъртъците дядо ме повеждаше към четвъртък-пазара.
Без да продума обхождаше всички сергии и накрая се връщаше на сергиите с най-хуба- вите плодове,пълнеше трапецовидната кошница с вместимост около 5кг.и се прибирахме у дома /без да продума/ В неделя казваше на баба ,,Ераниг,дур френк шабикъс“, т.е.дай ми френската риза.Обличаше се спретнат с бомбе и отиваше да посети роднините-сам.Като се върнеше,обядът трбваше да е готов и топъл.
Мисля,че беше неграмотен. Но когато беше свободен го молехме с братовчед ми (вуйчовия син) да ни разкаже приказка.Не мисля,че на един грамотен човек би му се отдало да разкаже по-увлекателно от дядо. Аз не бих могъл. Братовчет ми беше 6 години по-малък от мен. Понякога вдигахме врява за нещо. Дядо обзпокоен, по-скоро загрижен за нас на мига излизаше от дюкяна с обущарския чук в ръка и се прибираше, след като установи, че няма нищо. Спомина се през 1964г. шест години след баба. Погребан е в пловдивските арменски гробища. По това време аз бях на военно-полево учение в горите около Казанлък.