Баща ми Каспар
Наистина тежка беше работата на хлябопроизводителя тогава.
Още през нощта се замесваше тестото на първата фурна хляб. В ранни зори тестото се разфасоваше на парчета по 1кг.и се нареждаха в по-горе споменатите панакоти. Всичко това се правеше на 2-рия етаж(над пещта),където беше топло и втасваше тестото. Непосредствено преди да се метнат тестените хлябове в пещта, панакотите се приплъзваха през едно отверстие от втория към първия етаж и баща ми нареждаше суровия хляб в пещта с дървена лопата с дължина около 2.5(може би 3)метра. Пещта предварително подгрята до точно определена температура с напалени дърва,които баща ми нацепваше с брадва и ками предния ден.
А за да се замеси тестото баща ми качваше брашното в 50 килограмови чували на 2-я етаж. Самото месене в по-ранните години е било изцяло ръчно. По-късно се въвежда техника. Помня, че представляваше голям казан с механична бъркалка,но също помня,че баща ми не харесваше работата на механичната бъркалка и домесваше на ръка. Ето защо всички харесваха хляба на ,,бай Каспар“и го търсеха. И целия този процес се повтаряше два или три пъти всеки ден. Разбира се баща ми беше обучил помощник,който до известна степен го отменяше в някои дейности.
Баща ми беше малко по-нисък от среден на ръст, широкоплещест, с развита мускулатура, с малък мустак само под носа между ноздрите. Пак от подслушан разговор с приятеля му разбрах,че докато бил ерген е участвувал в състезание по преплуване на разстоянието от пристана на Бургас до о.Св.Анастасия(6.5км.)Това го разбирам,след като е роден и израснал на брега на Мраморно море. Но не си обяснявам как така е участвувал и в колоездачни състезания! Говореше се,че на едно от тези състезания баща ми се почувствувал ощетен в класирането.
Ето защо вдигнал високо над главата си велосипеда и го тръшнал на земята. Така приключил състезателната си кариера. Не зная дали ще намеря необходимите думи и дали въобще има такива,които биха могли да обрисуват достататъчно справедливо истинската същност на баща ми. Неговото трудолюбие и отдаденост към семейството бяха безгранични. Освен професията,която упражняваше,той до края на дните си обработваше лозе около 1дка,а освен това беше взел под наем друга земя,където сееше фасул,царевица,метла,слънчоглед и други. В къщи отглеждаше коза,2-3 овце и прасе. През годишния си отпуск работеше на тухларницата.Всичко това разбира се за да осигури сносен живот на семейството си. Казваше:ако трябва от косите си метла ще направя,но ще изуча децата си. Ето защо единствено в случаите,когато брат ми донесеше неудовлетворителна оценка от училище,баща ми повишаваше тон. През останалото време беше най-благия човек на света. Не помня и не е имало случай да повиши тон на майка ми или на нас с брат ми,нямаше случаи на напрежение и неразбирателство в семейството. Най-ранния спомен за баща ми е следния случай:трябва да съм бил доста малък,защото татко ме е хванал за ръка и вървим по една улица в Айтос.Аз съм се захласнал по минувачите,магазините и още кой знае по какво. В един момент както се озъртам,забелязвам на отсрещния тротоар баща ми- смее се,а аз държа ръката на негов приятел .Помня на по-късен етап от живота ми- семейството се храни. Всъщност беше традиция винаги когато беше възможно всички да се храним заедно. В един такъв случай аз се разхълцах. Баща ми с достатъчно сериозен тон ме пита,да не би да съм започнал да нося на приятелите си от петалите суджук,които се сушат под стряхата. Хълцането ми мигновено спира и всички се смеят. Между другото всяка година баща ми с помощта на цялото семейство приготвяше суджук,пастърма и юфка .За отбелязване е, че именно баща ми точеше корите за юфката и след това всички задружно я нарязвахме. Тази традиция брат ми като по-голям я усвои и продължи,а аз на 18 годишна възраст се откъснах от дома и тръгнах по друг път. Сещам се за още една шега на баща ми. Помня,че живеехме в последната квартира преди да се нанесем в собственото ни жилище(трябва да съм бил 6 годишен).Тя(квартирата)отстоеше на около 200м. от фурната, в която работеше татко тогава. Надвечер си идваше носейки в ръце гювеч(или нещо друго) приготвен във фурната. Ние го очаквахме на прозореца,който беше с изглед към улицата. Той знаеше,че сме там и симулираше препъване,като преплиташе десния крак в левия,а ние извиквахме от ужас,че ще ни се затрие вечерята.
Като се замисля преценявам,че за мен годините до 1956-та са били най-щастливите в семейството ми. Колкото и да бяха отдадени на труда осигуряващ насъщния,родителите ми намираха време за почивка и развлечения. Не зная дали с повод или без повод ходех- ме в Бургас,по-често на парка в Айтос по празници-тогава сякаш цялото население на града се събираше там,свиреше духова музика,хората се веселяха. Най-незабравими бяха Коледа и Великден,когото семейството ни се събираше с приятелското семейство Саръян. Майките приготвяха вкусни ястия и торти,а бащите на по 25гр.коняк или мастика се отдаваха на спомени и това бяха съкровените мигове,когато чувахме преживелиците на родителите ни. А имаше и най-обикновени дни, когато семейството се събираше и аз четях на глас „Под игото“или „Немили недраги“ на Вазов или „Нещастна фамилия“ на В.Друмев,вероятно по времето когато сме изучавали тези произведения в училище и когато държавниците ни определяха този период от българската история като „ турското иго“си беше иго,а не „присъствие“,както днешни-те ни управляващи твърдят,а родителите ни го бяха изпитали на гърба си. На някакъв етап от растежа ни татко ни научи да играем шах. Преди това ни научи на друга игра наречена „дама“.Не помня колко често играехме с татко-вероятно съобразно свободното време с което е разполагал. Но с брат ми играехме много често и съперничеството се разгаряше както и в другите ни игри. Признавам-той ме побеждаваше в повече от партиите. Преценявам,че живеехме скромно за да не кажа бедно. Не беше изключение да вечеряме шербет(подсладена вода с малко лимонтозу) или диня (грозде) със сирене, компот от ошав (сушени плодове) или домашно приготвена юфка попарена с олио. Нямаше напрежение,недоволство,претенции,кавги. Беше както ни се обещаваше,че ще бъде при комунизма-от всекиму според възможностите-всекиму според нуждите. С тази разлика, че се задоволявахме скромно. В днешно време хората от развитите страни ни казват,че сме били щастливи,защото не сме знаели колко сме бедни. Ето тези неща имах предвид,когато определих семейството си като хармонично.
